Здравей, Съдба,
да пием по кафе ще позволиш ли?
Да поговорим само двете – ти и аз.
Да ти разкажа днес за мен, ще разрешиш ли?…
… – Не, няма да те бавя, само час.
А как, Съдба, го предпочиташ? Да е сладко?
Или без вкус – горчиво, като теб?…
Ще пиеш бавно, със наслада кратка,
или греховно, като в стар изгнил вертеп?
До мен, Съдба, ти поседни и ме послушай,
отпий на глътки черното от жал кафе
и в думите, Съдба, за малко се заслушай;
те идват от изпълненото с гняв сърце.
За мен, Съдба, ти майка трябваше да бъдеш,
а мащеха защо проклета си до днес?!
Дори сега, усмихвайки се, пак ме лъжеш,
че шварц кафето е, а аз поисках нес!…
Така, Съдба, ме лъжеш от години
и след провала свой аз трупам пак провал.
Защо, Съдба, ме смачка, обясни ми?
Нима за теб съм просто глупав фал?
Опитвах да те променя, но безуспешно…
дори да ти избягам без следа…
Но всяка моя стъпка бе погрешна
и пак обезумяла търсех теб, Съдба!
…………………………………………….
Добро ли е кафето, да не пари?
Внимавай, като мене да не изгориш!
И както аз поемах твоите шамари,
виж, егото си да не нараниш!
Допивай си кафето и от мен се махай!
Не вярвам вече в теб и в твоя чар!
Не ме поглеждай, милост в мен не чакай!
Ти въглен си… аз вече съм пожар!
